Много се чудих дали да започна тази публикация с онзи любим мой пример за жабите, които трябва да се варят постепенно. Слагаш ги в студена вода и малко по малко я загряваш, а те си стоят вътре, докато не станат на сварени жаби, даже не усещат какво се случва с тях.

През 2013-та година, след много сутрешно и следработно търкане на жълти павета в търсене на изгубената адекватност, една вечер, през няколко споделени линка, попаднах на кадри от тогава излъчвания VIP Brother. Няколко познати и няколко непознати за мен лица участваха в следната “игра” – изреждат им твърдения, свързани с живота извън къщата, в която са затворени от няколко месеца, а те трябва да отгатнат вярно или невярно е твърдението. Изгледах клипчето, малко преди да тръгна от офиса, и една бучка ми се загнезди в гърлото. После се разплаках, защото беше от онези най-страшни бучки на безнадеждността, когато осъзнаваш, че сетивата ти са притъпени от очаквания за логичен завършек на ежедневното безумие, по-известно като лятото на #КОЙ и #OСТАВКА. И в очакването си съвсем си спрял да забелязваш прогресивната помия, която се е изливала. И едно глупаво клипче от глупаво предаване, където на твърдения трябва да се отговори с простичко “да” или “не”, те кара да разбереш колко си сварен.

Следната история ми се наложи да използвам по доста различни поводи през изминалата година, белязана с борбата на малкия (ми) бизнес с държавата, големия бизнес и както един познат казваше, “мутроподобните”.

Та, историята: баща ми е в първите си години на работа, в голям пловдивски завод, средата на 80-те. Имат събрание на целия отдел, при което след залагането на целите и сроковете, т.нар. началник пита дали някой от присъстващите има какво да добави. Следва мълчание, но изненадващо се включва една иначе крайно мълчалива колежка, която за случая ще наречем Гичка:
– Другарю, аз имам какво да кажа!
– Кажи, Гичке?
– Другарю, мен тук никой не ме харесва.
(следва много неловко мълчание от всички)
– Ами… Гичке, ние сме тук да работим, не да се харесваме.

Преди няколко месеца, след пореден сблъсък с представители на държавната администрация, попитах приятел, имащ на онзи етап близък досег със същата тази администрация, дали тези хора умишлено саботират процеси, или просто толкова си могат. Получих отговора, който очаквах – втория. И се замислих за промяната, която един интелигентен човек с визия, любопитство, инат и постоянство би могъл да направи. Промяна, обезмисляща работата на десетки от онези, дето толкова си могат. Но пък смело решават неща за нас, нашите бизнеси и животи.

От началото на 2013-та година с група близки приятели се опитваме с много инат, време и мускули да променяме средата около себе си – организирайки събития, обучавайки и свързвайки хора, с едничката цел да увеличим малко по малко балона, в който живеем. Защото в същността си той не е лош, но е малък и изкривяващ нашата визия за света извън него.

С много от хората, които са активна част от “Да, България”, сме работили (погледни параграф 4). Истинска работа (макар и неплатена), без оправдания и скатавки. Тези хора, за които говоря, са се отзовавали, когато не ги очакваш и си почти припаднал от умора. Не са имали проблем да питат, когато не знаят; да насочват; да научават неща, да създават или подобряват процеси. Да дарят времето си, за да увеличат балона. И понеже десетки хора ме питат в изминалите седмици защо подкрепата ми отива именно за тази партия – заради хората. Има хора, които са любопитни и постоянни. “Вършат работа”, както би казал един от тях. А в момента има безумно много работа за вършене и никой, който да поема истинска отговорност за нея.