Taciturn

Много се чудих дали да започна тази публикация с онзи любим мой пример за жабите, които трябва да се варят постепенно. Слагаш ги в студена вода и малко по малко я загряваш, а те си стоят вътре, докато не станат на сварени жаби, даже не усещат какво се случва с тях.

През 2013-та година, след много сутрешно и следработно търкане на жълти павета в търсене на изгубената адекватност, една вечер, през няколко споделени линка, попаднах на кадри от тогава излъчвания VIP Brother. Няколко познати и няколко непознати за мен лица участваха в следната “игра” – изреждат им твърдения, свързани с живота извън къщата, в която са затворени от няколко месеца, а те трябва да отгатнат вярно или невярно е твърдението. Изгледах клипчето, малко преди да тръгна от офиса, и една бучка ми се загнезди в гърлото. После се разплаках, защото беше от онези най-страшни бучки на безнадеждността, когато осъзнаваш, че сетивата ти са притъпени от очаквания за логичен завършек на ежедневното безумие, по-известно като лятото на #КОЙ и #OСТАВКА. И в очакването си съвсем си спрял да забелязваш прогресивната помия, която се е изливала. И едно глупаво клипче от глупаво предаване, където на твърдения трябва да се отговори с простичко “да” или “не”, те кара да разбереш колко си сварен.

Следната история ми се наложи да използвам по доста различни поводи през изминалата година, белязана с борбата на малкия (ми) бизнес с държавата, големия бизнес и както един познат казваше, “мутроподобните”.

Та, историята: баща ми е в първите си години на работа, в голям пловдивски завод, средата на 80-те. Имат събрание на целия отдел, при което след залагането на целите и сроковете, т.нар. началник пита дали някой от присъстващите има какво да добави. Следва мълчание, но изненадващо се включва една иначе крайно мълчалива колежка, която за случая ще наречем Гичка:
– Другарю, аз имам какво да кажа!
– Кажи, Гичке?
– Другарю, мен тук никой не ме харесва.
(следва много неловко мълчание от всички)
– Ами… Гичке, ние сме тук да работим, не да се харесваме.

Преди няколко месеца, след пореден сблъсък с представители на държавната администрация, попитах приятел, имащ на онзи етап близък досег със същата тази администрация, дали тези хора умишлено саботират процеси, или просто толкова си могат. Получих отговора, който очаквах – втория. И се замислих за промяната, която един интелигентен човек с визия, любопитство, инат и постоянство би могъл да направи. Промяна, обезмисляща работата на десетки от онези, дето толкова си могат. Но пък смело решават неща за нас, нашите бизнеси и животи.

От началото на 2013-та година с група близки приятели се опитваме с много инат, време и мускули да променяме средата около себе си – организирайки събития, обучавайки и свързвайки хора, с едничката цел да увеличим малко по малко балона, в който живеем. Защото в същността си той не е лош, но е малък и изкривяващ нашата визия за света извън него.

С много от хората, които са активна част от “Да, България”, сме работили (погледни параграф 4). Истинска работа (макар и неплатена), без оправдания и скатавки. Тези хора, за които говоря, са се отзовавали, когато не ги очакваш и си почти припаднал от умора. Не са имали проблем да питат, когато не знаят; да насочват; да научават неща, да създават или подобряват процеси. Да дарят времето си, за да увеличат балона. И понеже десетки хора ме питат в изминалите седмици защо подкрепата ми отива именно за тази партия – заради хората. Има хора, които са любопитни и постоянни. “Вършат работа”, както би казал един от тях. А в момента има безумно много работа за вършене и никой, който да поема истинска отговорност за нея.

Отиде си.
И беше време.
И с мен е тъй.
И ми е мъчно.
И прав си ти.
И е съвременно.
Очаквах го.
И ми е мъчно.
И е Любов.
И все я няма.
И има друг.
И ми е мъчно.
И има друга.
И сме двамата.
Отивам си.
И пак е същото.

Ноемврийско, по Александър Белчев

От няколко години все се каня да споделя малко разсъждения за отговорността. От няколко години основният начин, по който филтрирам хората около себе си е (не)способността им да поемат отговорност за решенията и действията си.

Бягането от отговорност обикновено стоварва няколко тона неща, често неочаквано, върху хората, които са избрали да не бягат. Случва се по максимално нечестен начин.

Бягането от отговорност обикновено не е единичен акт – даден човек или го прави системно, или никога. И причината често да оставяме такива хора около себе си е опитът да им намерим оправдание. Обаче намирайки оправдания, не насърчаваме промяна. Оставяме отрова в раната и се чудим какво ще покоси следващия път :)

Преди около два месеца, докато си разказвахме истории с приятел, забелязахме как търсим описани събития из блоговете на общи познати, за да си припомним времето и детайлите около тях. И трябва да призная – неща се забравят, а макар и да помня невероятно много нужни и ненужни истории, след време някои ми убягват.

Като дете пробвах няколко пъти да имам дневник, но нямах нужното постоянство, а вероятно и необходимост да го поддържам. От новогодишните ми обещания тази година е да пиша по-често тук, както и в Sweet Things, а през януари да започна и поне един от проектите, планирани през последните няколко години. За да може от сега нататък, когато си разказваме истории, да се “търсим” из нашите си блогове.

Моята минала година започна с тази песен, предполагам и затова беше толкова луда. Много пътувания, много изненади, много прекрачвания на граници. Много изводи :)

Ето и част от уроците, които 2014-та година ми донесе:

1. Имаме твърде малко време, за да го губим цялото в компромиси. Примиряването с неща, които не ни правят щастливи в един момент ни отнема чувствителността и спираме да забелязваме абсурдите. Бавничко се сваряваме като жаби, без да усетим :)

2. Има хора, които всъщност не искат да бъдат разбрани. Искат внимание, понякога грозно крещят за него, а в неудовлетворението си скапват хубави неща, завличат ги. И са способни с постоянството си да отместят от пътя си стойностни хора.

3. Работните отношения са като връзките – ако ценностните ви системи са коренно различни, безкрайните разговори или също толкова безкрайното обидено мълчание едва ли ще променят нещо – след няколко дни се усеща една обреченост.

4. Всяко непознато нещо е страшно, преди да се хвърлим в него. И тук един урок на повече от година – ако те е страх от кучета, вземи си най-голямото и страшно куче, заживей с него, сприятелете се. После спира да те е страх от кучета :)

5. Понякога ни трябват повече от десет години да се засечем с някого. Когато сме на 16, сякаш имаме времето и търпение за това чакане. После започва да ни плаши една загнездила се фраза от случайно намерено стихотворение – “аз остарях/ти не порасна”. Твърде рядко имаме десет години.

6. Среднощните разговори са най-хубави на тераси, тепета и в дъждовни летни дни. Може да се оцелее и седмици на отложени споделени спомени, кафе, тук-там малко вино :)

7. Няма неща, които да не могат да се случат с добър екип и постоянство. От постоянството понякога боли физически, от непостоянството обикновено страдат хората около нас.

8. Преумората и системното разочарование ни правят други хора. Тези други хора трябва да си починат, да се поглезят, чак тогава да продължат.

9. Утре започва от днес. Никой няма да ни върне изгубеното време, тъжно прекараното време по празниците или отложените заради изчакването на някой друг пътувания. Онази поговорка с оправданията и намирането на начини е дяволски вярна. И пак се връщаме на компромисите :)